Да се оженим за грешния човек – най-лесната и скъпоструваща грешка,

Да се оженим за неверния човек – най-лесната и скъпоструваща неточност, която можем да създадем. Защо се случва по този начин? Защо брачните връзки не се учат по метод, по който учим толкоз други неща в живота си? Нима романтиката може да бъде безконечна, или пък не желаем да я скапваме с правила, които по този начин или другояче научаваме по сложния метод, до момента в който живеем с някого? Нима е по-добре да сме заслепени и да не знаем за отговорностите, които предстоят или скрито таим очаквания, че в „ нашето семейство ” всичко ще бъде по различен метод? Често истината и неверния избор стоят напълно при започване на взаимния път – те са надълбоко в нас, проектирани върху индивида, който избираме. Ето деветте най-разпространени неточности, които се трансформират в източник на нашето отчаяние.

Не разбираме себе си
Красива, сантиментална неизясненост. Така наподобяват нещата, когато сме в търсене на сътрудник. Искаме някой занимателен, надарен, благ, привлекетелен... Как тъкмо тези качества ще ни създадат щастливи – ние не си задаваме този въпрос.

Всеки от нас има своите налудничави показа и условия към хората. Всеки е невменяем и неузрял посвоему, само че в никакъв случай не се задълбочаваме да разберем кое предизвика точно това наше държание. Точно това е главният въпрос – на какво се крепят тия наши особености, къде е корена на персоналната ни невроза, какъв вид хора я предизвикат или успокояват.

Доброто партньорство не е толкоз това сред двама здрави хора, а това сред двама побъркани, които са имали умеенето или шанса да приспособят една към друга своите относителни лудости по умишлен и незастрашаващ ги метод.

Самата мисъл, че е допустимо да не сме сложни като хора, би трябвало да накара всеки евентуален сътрудник да има едно мислено. Въпросът е къде се крие казусът. Може би имаме скрита податливост да се гневим когато някой ни опонира или сме спокойни единствено когато работим, усещаме се неудобно с интимността след секс или в никакъв случай не сме успявали да разбираем какво се случва с нас когато сме тревожни. Типичен въпрос на една среща на вечеря в ранен стадий на връзката би трябвало да бъде – „ Каква е твоята полуда? ☺ ”

Проблемът е, че не е по никакъв начин елементарно да се сблъскаме лице в лице с нашата лична невроза. За да се случи това, може да са нужни години, както и обстановки, в които не сме попадали преди. Преди да се оженим рядко попадаме във взаимоотношения, които да служат като огледало за нашите особености. Когато не толкоз официални връзки заплашат да разкрият сложната част на нашия темперамент, ние сме склонни да упрекваме колегата. Когато сме уединено със себе си и сме разярени, не крещим, защото няма кой да ни слуша – тогава подценяваме действителната, притеснителна мощ на способността ни да се гневим. Или работим непрекъснато, без да си даваме сметка за маниакалния метод, по който използваме работата, с цел да получим чувство за надзор над живота и бихме вдигнали скандал, в случай че някой се опита да ни спре. Вечер си мислим какъв брой хубаво би било да се сгушим при някого, само че нямаме опция да се надигнем пред тази част от нас, която бяга от интимността и която ни прави студени и особени, в случай че се почувстваме прекомерно надълбоко обвързани с някого. Едно от най-големите преимущества на това да сме сами е приятната заблуда, че в действителност е доста елементарно да се живее с нас. С такова едва схващане за характера ни, не е изненада, че не сме в положение да знаем какъв човек би трябвало да търсим.

Не разбираме другите 
Този проблем е в допълнение комплициран от това, че другите хора се намират на същото ниско равнище на самопознание като нас. Те самите не са в положение да схванат какво не е наред с тях, още по-малко да го споделят с нас. Разбира се, ние вършим опити да ги опознаем. Посещаваме фамилиите им, срещаме се с приятелите им. Всичко това ни оказва помощ да се усещаме по този начин, като че ли сме ги опознали напълно добре. Но не е по този начин просто. Необходимо е да знаем по какъв начин действа душeвността на индивида, за който имаме намерение да се оженим. Необходимо е да знаем неговото отношение по отношение на престижа, унижението, самонаблюдението, сексуалността, парите, децата, верността.

Когато всичко това липсва, ние се ръководим значително от външния тип. Струва ни се, че можем да получим доста информация от очите, носа, формата на челото, усмивката. Ние проектираме върху възлюбения ни редица достолепия въз основа на доста малко доказателства. Мозъците ни са тренирани да улавят с взор дребни белези и да строят от тях цялостна фигура. Правим същото във връзка с нашите евентуални брачни сътрудници. Ние сме доста повече, в сравнение с самите си признаваме, движимости майстори на измислицата.

Не сме привикнали да бъдем щастливи
Вярваме, че щом търсим обич, затова търсим и благополучие, само че в реалност не е по този начин. Понякога наподобява, че по-скоро търсим познатото – и това може да не дава отговор на проектите ни за благополучие. Във връзките си като възрастни ние пресъздаваме някои от възприятията, които сме изпитали за пръв път през детството ни. За страдание, уроците, които сме научили за нея, може да не са били по никакъв начин лесни. Любовта, с която сме се срещнали като деца, може да е била преплетена с други, не по този начин приятни форми на взаимоотношения – с това да бъдем командвани, унижавани, изоставяни, да не ни обръщат внимание, да страдаме. Като възрастни може да стане по този начин, че да отхвърляме подобаващите за нас претенденти точно тъй като са прекомерно уравновесени, прекомерно зрели и разбиращи, на тях можем да разчитаме, да им се доверим, а всичко това ни се коства непознато и непознато. Нашето подсъзнание ние кара да се насочваме към евентуални сътрудници не тъй като ще се усещаме добре с тях, а тъй като ще ни предизвикат по познатите ни способи.

Женим се за несъответствуващите хора, тъй като с подобаващите ни се коства, че нещо не е напълно наред – не ги заслужаваме, тъй като не свързваме това да бъдем обичани, с това да се усещаме задоволени.

Самотни сме
Никога няма да бъдем в уместно положение на духа да изберем сътрудник, в случай че концепцията да останем сами ни се коства непоносима. Трябва да бъдем спокойни и наясно, че е допустимо дълги години да живеем в самотност, с цел да имаме някакъв късмет да изградим добра връзка. В противоположен случай ще обичаме повече положението, че към този момент не сме сами, в сравнение с колегата, който ни е избавил от това да сме самотни. По времето, когато сексът бил разрешен единствено в границите на брака, хората осъзнали, че това ги кара да се женят, водени от неправилни претекстове – да получат нещо, което е било лимитирано в обществото. Днес хората са свободни да създадат доста по-добър избор за кого да се оженят, защото към този момент не просто откликват на обезверено предпочитание за секс. Но към момента има дефекти в други сфери на взаимоотношенията. Когато опцията за компания е налична единствено под формата на партньорство, хората се събират, единствено с цел да споделят самотата си един с различен.

Изпепеляващата мощ на инстинкта 
В предишното бракът бил договорка, бизнес (това съществува и до днес). Двете страни обединявали земите си. Договарянето било равнодушно и по никакъв метод не предвиждало благополучие за основното настоящо лице. После на мястото на брака по сметка се появил бракът, воден от инстинкта – сантименталният брак. Според него, когато се женим би трябвало да се ръководим само от възприятията си. Достатъчно било човек да се влюби. Това било своебразен митинг против хилядите години нездравословно вмешателство, учредено на предубеждения, полза и липса на въображение във връзка с брака.

„ Бракът по сметка ” бил толкоз спретнат и деликатно плануван, че една от характерностите на това да се ожениш воден от мощни усеща, била да не мислиш за какво тъкмо го правиш. Да анализираш решението си се смятало за неромантично. Най-романтичното нещо, което някой можел да направи, било да предложи брак бързо и ненадейно, в разгорещен изблик, без комплицирани разсъждения, което подсигурило злощастие на хората в продължение на дълги години. Безразсъдството било знак, че бракът може да бъде сполучлив, единствено тъй като остарелия тип сигурност бил считан за опасност за щастието на хората.

Не сме учили в „ Училището Любов ”
Идва времето на психичните бракове. Бракове, в който човек не се дами поради земя, поради възприятие, а единствено когато чувствата са усърдно изследвани, когато има зряла осъзнатост за личните ни психически особености и тези на нашите сътрудници. Често се женим без никаква предварителна информация, рядко четем книги по тематиката, не приказваме с други женени двойки за това, не приказваме намерено за проблемите. Женим се без никакво надълбоко знание за това за какво браковете се разпадат, а едни от най-важните въпроси, на които следва да си отговорим преди да създадем тази стъпка в никакъв случай не получават отговори. Но в бита романтиката не оказва помощ.

Жадни сме за постоянно щастие 
Всички ние мощно и обезверено желаем да задържим приятните неща вечно. Представяме си, че бракът ни подсигурява това цялостно щастието, само че не си представяме, че той в действителност е ежедневна усилена работа.

Смятаме, че бракът ще трансформира в непрекъснато това, което другояче наподобява преходно. Той ще ни помогне да консервираме насладата и еуфорията на първите ни срещи, сантименталните пътешествия, изгревите и залезите, посрещнати дружно. Женим се, с цел да задържим това чувство вечно.

Бракът не има силата да запази връзката по този метод. Моментите на висшо задоволство в живота нормално са краткотрайни. Щастието не ни съпровожда през целия път и би трябвало да сме зрели хора, с цел да одобряваме и живеем с тази истина. Онова, което можем да вършим, е да ценим моментите на благополучие, без да се вкопчваме в тях.

Вярваме, че сме специфични
Всеки е виждал образци за ужасни бракове. Виждал е приятелите му да се женят и разделят. Всеки е наясно, че бракът е голямо предизвикателство. И все пак, не е елементарно да използваме това познание, когато става дума за самите нас. Без да си го признаваме, одобряваме, че това предписание важи единствено за другите - ние безмълвно изключваме себе си от сходен вероятен сюжет. И ще ни бъде от изгода да осъзнаем, че и ние може да окажем в същото състояние – поради нашите си неточности.

Изтощени от обич
Ако любовният ни живот преди брака е бил доста плевел, в случай че сме опитвали да бъдем дружно с хора, които не са ни харесвали и сме преживявали горчиви разочарования, не е необичайно, че в даден миг всичко това ни омръзва. Една от аргументите да желаеме да се оженим е желанието да се освободим от унищожителното въздействие на любовта върху нас. Изтощени сме от мелодрамите и трепетите, които не водят до нищо. Вече не ни се желае да се впускаме в провокации. Надяваме се, че бракът може да постави завършек на мъчителното въздействие на любовта върху живота ни. Но в брака има също толкоз подозрение, вяра, боязън, отменяне и борби. Това, че на някой бракът му наподобява спокоен, монотонен и прелестно досаден, значи че е напълно неопитен за него.

Да бъдеш подготвен да споделиш живота си с някого – нужни са познания, самообладание, предпочитание, мъдрост. Без тези подправки, бракът е безкрайна борба или мъка, отрова, която трансформира любовта в ненавист.

По материал на Журнал Клубер
Картини: Joan Zylkin